Разводът и децата

Публикувано от admin на


В миналото определението „дете на разведени родители” предизвикваше смут и неудобство. В училище тези деца бяха етикетирани, съжалявани, или ”невидими”за останалите. Когато встъпваха в брачен съюз, някои роднини поставяха под въпрос възпитанието и качествата им, необходими за партньорство.

Днес хората живеят в различни модели на семейство. Това не означава, че раздялата между родителите не е сериозна промяна, която се отразява по всякакъв, понякога драматичен начин на децата. Променили са се единствено обществените нагласи към развода и това може да улесни адаптацията, но само ако ние подходим достатъчно отговорно, ако останем родители. В този труден момент нашите деца се нуждаят не от виновно съжаление, а от разбиране, внимание, обич и подкрепа. Колкото и да сме искали да останем заедно като двойка, колкото и пъти да сме претегляли за и против, понякога пътищата ни се разделят. Идва момент, в който осмисляме, че за децата не е добре да живеят с постоянно враждуващи родители и това би навредило на психиката им повече, отколкото развода.

Как да помогнем на децата след раздялата на родителите?

Децата имат нужда от време, за да се приспособят. Независимо дали го показват или не, за тях е трудно да преживеят загубата на общност, защото семейството е било светът, в който са израснали, в който са се чувствали сигурни. Някои  изживяват случилото се болезнено, други – като че ли с примирение, но това не означава, че са безразлични. Нужно е да сме търпеливи, да не се страхуваме, че няма да преодолеят кризата, но по възможност да не им стоварваме много промени наведнъж – ново жилище, ново училище,  нов  партньор и т.н.

Да се погрижим за себе си. Емоционално ни състояние влияе на детето и обратното. Децата не искат родителите им да страдат. Раздялата е криза и за нас. В началото може да усетим, че сме потиснати и не винаги имаме готовност да откликваме на детската потребност от внимание. Добре е да не се изолираме, да имаме социална среда. В този момент за децата е важно да общуват и с други  фигури – педагози, приятели, на които имат доверие. Така няма да се чувстваме виновни, че понякога изпитваме потребност са останем сами. Важно е не количеството, а качеството на съвместно прекараното време.

Да не се страхуваме от емоциите на децата. Да приемем, че е нормално децата да страдат, да са гневни, да ни обвиняват за станалото, защото това е техният начин да се справят с болката. Да не ги манипулираме с думи като :„Защо плачеш, безотговорният  ти баща(майка) ли ти липсва?” Децата са емоционално свързани и с двамата си родители, те се объркват, ако настояваме да заемат страна. Възможно е известно време да са по-чувствителни,  да реагират болезнено на взаимоотношенията  с другарчетата си, да се чувстват отхвърлени в игрите, дори без реално да са изолирани. Нужно е се опитаме да разберем какво изпитват, да ги успокояваме. Добре е да знаят, че ние също преживяваме труден период, но въпреки това гледаме напред.  Ако ни е трудно, можем да се обърнем към психотерапевт, който да улесни диалога между нас.

Да не пречим на контактите на детето с другия родител, да не го въвличаме като страна в споровете  помежду ни. Решението за раздялата е на възрастните и децата не бива да бъдат страна в „битката ни”. В противен случай има опасност, когато пораснат да не могат да отстояват своите нужди и права. А настройването против родителя гарантира гняв и негодувание към нас, както и трайно усещане за вина.

Да не играем ролята на жертви, да не позволяваме децата да ни спасяват, да заемат мястото на наш партньор, вместо да общуват с връстниците си. Объркването кой е родител и кой – дете  има пагубни последици за техния социален живот и психично развитие.

Ако е възможно, да запазим родителски отношения с бившия си партньор, за да вземаме заедно важни решения относно детето ни. Ако ни е трудно да се виждаме поради болката, която изпитваме, можем да общуваме делово и да помним, че сме родители на общо дете. То има нужда от ясни правила и ще ги спазва ако знае, че макар и разделени, мама и татко са на едно мнение за основните неща, свързани с него.

Ако сме родителят, който не живее с детето, да не се отчайваме в случай, че то не е много ентусиазирано да общува, когато сме заедно или пък се държи враждебно.  Дълбоко в себе си то не е престанало да ни обича и има нужда от време, за да се приспособи. Ако сме внимателни, търпеливи и не се обиждаме, често пъти децата се успокояват и възвръщат доверието си в нас. Ако обаче усетим, че другият родител го настройва, необходимо е да потърсим семеен консултант, защото може да се касае за „Синдром на родителско отчуждаване“.

При повторен брак отношенията между новия партньор и детето, или между доведени и заварени деца, могат да не бъдат гладки. И на двете страни е необходимо време, за да се опознаят и приемат. Не бива да налагаме насила обръщения „майко” или „татко”, а да кажем на децата, че сме избрали този човек за свой партньор и бихме искали то да се чувства добре с него, но знаем, че това няма да стане изведнъж. Независимо от това, добре е да държим на  взаимното уважение и спазване на общите правила в дома от всички ни.

Всеки развод, всяка раздяла оставя следи в душата. Те могат да се превърнат в трайни белези или в изпитания по пътя на социалното и емоционално израстване на децата.

Категории: семейни кризи